По тясна улица крача, черен път вървя и изминавам.
Следи ме, спуска се... за ръка да хапе, 
по земята да ме влачи – черно куче плътта ми да развлачи.
Черно куче спуска се от мъглата през деня
и щом пукне, пустата, кръгла луна.
В черните му очи се отразява.
Зове ме, вие с глас... знае, зная го и аз.
Ще сънувам с отворени очи.
Ще гледам реалността в съня.
Ще живея между двата свята – с единия крак на живите
при живината, с другия в мрака и зад завесата на мъглата.
Думи слушам и дарувам на смъртта като отплата.
Сама. Сама ме орисаха да крача през деня,
сама не дават и няма да бъда пукне ли кървава луна.
Спуска се гъста мъгла, над черен път виси като врата.
На прага й дебне, гледа, черното куче скита между
двата свята с вида си, и облика, на човешки крака.
Черното куче не чуват как вие под вълча луна.
Не се вижда отражението и силуета, обгърнати, 
от гъста бяла мъгла.
По тясната улица, в края на пътя и на прага 
на висналата врата, дебне, скита самец на човешки крака.
Чувам! Виждам...
Орисана все да съм сама – на живите при живината,
но сама не дават да бъда в мрака щом думите им слушам
и дарувам на смъртта като отплата.
Зов и вой – скитам, а над мене свети все кървава светлина...
Сънувам с отворени очи деня, гледам реалността в съня.
Следи ме...
Спуска се гъста мъгла.
Самец ме чака на прага в облика си и вида –
скита и той между двата свята на човешките си крака.

18.01.2023г.