Червена приказка
Тя:
Какво ли съм си мислила не знам,
когато хванах пътя към гората.
Не бе ме страх от вълчия капан.
Навярно имах нужда от разплата.
Разплата, всъщност крайно неуместна
при приказка потънала в забрава...
Но длъжна бях проклетника да срещна!
Макар, че му прости отдавна баба.
Но не и аз, ей богу, не и аз!
Добре запомних дрехата му сива
и онзи вълчи поглед, плувнал в бяс,
от който още тръпки ме побиват...
Но днес осъмнах неразумно смела –
решена със гнева си да го срещна!
И ето – към гората съм поела,
облякла най-червената си дреха.
Умишлено. Измина доста време
и отесня ми алената шапка.
Но роклята е с дъх на отмъщение
и днес не съм безпомощна и малка.
Той:
Къде ли съм се запилял не знам...
Тук вече даже птичка не прелита.
Отдавна се превърнах във веган,
при липсата на жива плът в горите.
И мозъкът ми се размъти май че –
така привикнах с треволяк и гъби,
че онзи ден, щом хванах малко зайче,
не го разкъсах с острите си зъби...
За него бе подарък свободата,
за вълчия си род – аз станах срам!
И ето – днес се лутам из гората
отритнат и объркан... Страшно сам.
И ужким да съм единак е ген,
и всяко топло чувство ми е чуждо,
но как ми писна все да съм ерген!
И как от малко нежност имам нужда...
Но чакай!.. Там... Нима това е сън?
Проклет да съм! Ужасно е красива!
А тази рокля... Да ме тресне гръм!
Как дяволски червено ѝ отива...
Тя:
Той!... Същият!... Не се е променил!
Но сякаш е стопил кожуха сив...
А погледът му... странно е унил...
Бих казала дори, че е красив?!...
Той:
Познавам тези парещи очи!
Навремето за малко не се влюбих...
Ах... Нож от кошницата ѝ стърчи!
Навярно е дошла да ме погуби...
....
И тук се включвам като разказвача:
Тогава се погубиха взаимно.
Не зная кой бе жертва, кой палачът,
но гледаха се във очите дълго...
Трепереха ѝ устните, когато
тя нещо се опита да промъ́лви.
Сърцето му пулсираше в главата!
Не вълк – в покорно куче го превърна!
И в онзи миг, когато бе готов
сърцето си в краката ѝ да сложи...
побягна тя! Побягна от любов,
която беше твърде невъзможна...
Сега делят ги девет планини,
а мен гризе ме: "Помнят ли се още?"
Дочувам Него в пълните луни –
самотно тишината къса нощем.
Червената ѝ рокля не видях.
Май вече само в черно се облича.
Не беше тази приказка за тях...
Не бе... Но ги научи да обичат!
Автор: Павлина Соколова
'02. 2021 г.
Този "послепис" на добре познатата ни приказка написах по повод едно предизвикателство към участниците в Литературния салон на клуб "Журналист" - Приказката за Червената шапчица през нашите очи. :)
© Павлина Соколова All rights reserved.
