Червените пердета
Отронена, ръката ми не бърза,
под себе си постила безметежност.
Едва на сутринта ще бъде мъртва.
А дотогава – цяла нощ от нежност.
Следата от ръката ми е хълбок –
възможност за жена и за посока.
Но аз не бързам. Чувството е дълго.
Преди да е жена, тя беше болка.
Отпускат се червените пердета.
Доволни са, че имат тежестта си.
Без паника издъхват часовете,
сиамецът в просъница приглася.
Защото е жена, тя може всичко.
Да бъде гайда в скута на гайдаря.
Сега мълчи във мен и ме обича,
а аз около нея я повтарям.
Пердетата, просмукани от спомен
за Камасутра, утре ще прозират,
когато се разсъмне зад балкона.
А дотогава с нея ще умираме.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
