Рисуваме живота си като във "упор"
срещу една огромна, празна тишина,
отсреща казват някой също го рисувал
но някак все не стига отразена светлина,
от думите които ни догонват
от чуствата които сякаш са безплътни,
ти искаш да се събудя като в чудо
но всичко почва и завършва на заспиване.
А аз заспивам в хиляди животи,
трептящи като еднодневни пеперуди
така че, сладоста не е изгубената непорочност,
претръпнала в душата от безсилие.
Живота просто идва и си тръгва
когато се събудиш отрезвял в мечтите
и пътищата, за да се достигнем,
са тези дето пазят, .. да не се загубим.
Така че, можеш да посееш чувства
и после да ги оставиш да изсъхнат,
а може да си просто близо със присъствие
които ни обгръща като бяла истина.
И всичко друго някак е излишно
един безкраен разговор със себе си
защото хората които се обичат,
са тези, дето винаги намират себе си отсреща.