Ти, Калиакрена, премного плитки сплете,
за да си вярата от кал опазиш.
Ти мартенична си, обичаш и не мразиш,
и нестинарно си гориш на жар нозете...
Княгинно знаме ти извеза в миг съдбовен,
заб`ъди с него и благослови рода си,
а сетне кладенец в Батак издра... ти тъй добра, ти тъй добра си...
За да се сложи край на онзи мрак оловен...
Сега отново си поставена на жар,
но друга, чужда, не от теб желана,
защото най боли от свои рана,
но ти си българка - сама си си олтар -
и още вписваш същността си
в икони и иконостаси...
© Стоян Минев All rights reserved.