ТИ не си като мен, аз бях друга.

Вярвах в делата човешки, 
прощавах техните скапани грешки,
чувствах,
мислих,
но не исках да съдя,
само да бъда.
Ти В МЕН виждаше и минаваше за кратко,
беше ти непонятна 
тази
луда,
невярна,
ужасна,
необятна преграда,
зъбата...
ЧОВЕК на паважа.

Скрих парченце от луната,
в мойта бездна позната.
Събрах каквото мога,
но да те хвана,
позная,
открия,
обикна не съм способна, 
не мога!

Въпросителни обичам да слагам, 
да дерзая помагат, но теб явно уморяват?
Нали?
Все бързаш...
Отговори.

АЗ не съм като теб, ти беше друг.

Мислите ти не чувах, 
през всичките мъгливи дни обаче не робувах 
на тези безбройни тълпи, 
мнения жестоки и грозни мълви,
както и ти, да, и ти!

Но дали...
Дали разхождаш се още
с ръце в джобовете празни,
но с искрени, озарени, наивни детски очи?
Това беше ти, 
да,
това беше ТИ.

И аз минавах за кратко, 
сякаш беше някак сладко,
безпаметно ярко,
рядко.
Запомних в теб... какво запомних?
Твоето лице - единствено,
отразяваше другите убийствено.

Виждах те и не те виждах.
Портрет на този, когото избрах,
в когото повярвах,
но не разбрах.
Красиво и тъжно, 
знам, че и ти обичаш ДЪЖДА.
Остана така.

Аз бях друга,
а ти ли, ти не си като мен. 

И все пак, и все пак е редно тук да кажа,
чаша кафе,
отнет следобед,
история кратка.
Това е тъй човешко,
неспособно за внимание,
казано накратко,
кои сме ние да градим ЧОВЕШКОТО СЪЗНАНИЕ.