Човек в шпионката
Пищят оголените жици
и ронят стон и зъзнещ звук,
и сякаш глътна всички птици
далечният и алчен юг.
С канап небето ли ще вържеш
от теб, за да не отлети?
Със нокът по стъклото стърже
студът – и в пантите скрипти.
Обрулени от тъмнината
след босите ти ходила,
изстиват стъпките на вятъра
и моето: – Здравей, ела!
Как скоро леко ще нараства
със зрънце просено денят
и вятърът ще те прехласне
с горчив бадемов аромат.
И ти ще тръгнеш – ненаситен,
да пиеш цвят и светлина,
забравил колко си се скитал
за ласка, дом и топлина.
Стихията е знак за пролет
във изгрева необуздан.
Вратата някой е отворил.
Но трябва да преминеш сам.
© Валентина Йотова All rights reserved.
