Чума
Изгаряха на клада телата.
И вопли, и пушек, и смрад.
Като парцалени кукли горяха,
И димът се стелеше над тях.
Трупове без лица, без имена,
Увити в черги, хвърляни без жал
В трапа със съскащи, вонящи меса,
За да се превърнат в пепел и жар.
Чума е. Живите са мъртви,
Мъртвите са дим и стенания,
Земята е ад, небето е зараза,
Чума е. Животът е отчаяние.
Но вековете отмиват скръбта,
И луната пречистена изгрява,
Забравила мириса на плътта,
Цвъртяща в траурната клада.
И вървим пак по тая изтерзана земя,
Без да помним предишните страдания,
Заслепени от охолство, разгул и суета,
Оглушали за древните предания.
И пак сме тук – хора без лица и имена,
Живи трупове с вонящи в душите рани,
Мъртви сме, но чумата пощади нашите тела,
Чумата този път разяде нашето съзнание.
© Ваня Накова All rights reserved.
