Чувство, че греша
Побрала би се в шепа на дете,
в око на птица, в тичинка и полен,
но тесен ѝ е – вечно недоволен,
светът. В душата болката расте.
Летяла би, с калинка и пчела,
и с вятъра побъркан и нескромен
и пръснала в небето всеки спомен,
че в тялото човешко е била.
За да повярва в прости чудеса,
да съхрани света неръкотворен,
че неин е, а злото е без корен,
добре дошли съ̀лзите там не са.
Останаха ѝ само стиховѐ
и облакът, по края неизписан,
така съдбата явно я ориса
и тленността не ще я окове.
Понеже своенравна е душа,
дори не искам да я овладея
и тъй ще си отидем двете с нея –
сред камъни и чувство, че греша...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
