Цикъл /неменструален/
* * *
Ненужна чаша пак денят издига
и дъното обръща се нагоре. -
Навярно Бог е искал да отпие
от краткия живот на всички хора.
* * *
Край мен се нажежават световете,
примамлива за тях кръвта ми свети.
И аз на глас над себе си се смея
с надеждата, че пак ще оцелея...
А по лъча, пробол ме с тънка шпага,
се втурва мисълта ми да избяга
към пещерата тъмна на небето.
Дъждът почуква с хиляди монети
и слепи просяци ръце протягат -
звъна невидим те дано да хванат.
Дъждът руши последните окови -
след миг ще бъда може би свободен!
...И пътят ми ще продължи нагоре
в нощта, изсечена от черни борове...
* * *
Стаен
под сивия валяк на властно небе,
потеглих след мисъл студена и тиха...
а съвестта прокрадна се отвред,
превърната в разкрИвена усмивка.
* * *
В главата бетонно отеква шумът
и я притиска със мъртвите здания.
Нещо се мярва, но то е отвъд
и ни задъхват пак разстояния.
Движим се в ритъма, който градът
нервно изтръгва от своите тръпки.
И неусетно заглъхват след нас
в каменна орис последните стъпки...
* * *
Дори не се сънувам вече. Опустях!
Тъй както опустява стара къща
или забравен зад морето бряг,
при който пяната не се завръща.
Живея в две-три страници сега,
по чудо неоткъснати от зложелатели.
Прочетени отдавна в паметта -
навярно моите единствени приятели.
© Младен Мисана All rights reserved.
