Cпомен за летния дъжд
Тихо къса небето поеми, в които,
в стих Луната описвал е летния мрак,
под елха в отпечатано лятос копито,
думи влюбени сбират се – първия сняг.
Тази зима в сърцето сребро е събрала.
И снежинките – спомен за летния дъжд.
А Луната ридае. Звезди на раздяла,
капят. Всяка сълза е, сияла веднъж.
Но отнякъде вятър бездомен долита,
очарован от тази тъга и смутен.
Къса облачни мрежи в които е скрита:
— Чуй ме, златна Луна, омъжи се за мен!
Зимна нощ вън воали на стан от дървета,
за невеста небесна тъче, ли тъче,
а поетът оплаква душата си клета -
свита топчица. Мръзнещо сиво врабче.
Щом разтвори пак утрото сребърна пазва,
то ще литне нагоре, с трептящи крила.
И в откраднат от мрака стих пак ще разказва,
за магична любов и била, не била.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
