Cърце за разкош
Поиска ли да ни накаже
за някакъв неволен грях,
мечтите изпълнява, даже
най-нереалните от тях.
Студени сме и меркантилни,
сред вещи и бетон, греди
и само нощем плаче силно,
онази нежност от преди,
която с гълъбите сиви,
летеше в утрин с поглед син,
животът тихо си отива
и снопче снимки в скърцащ скрин,
ревниво пръснати минути
е скрил и бледен силует,
скъперник - времето нечуто,
подръпва те... И си на пет,
мечтаеш да е вечна зима,
с елха и сняг до коленѐ
по портокал един да има
за теб и братчето поне.
И как различни бяха всички,
И някак друг бе този свят...
А днес елховите иглички
от мрак, до сутринта бодат.
И ти напомнят, че си жива
с по някой стих, с безсилна жал,
а есента не си отива
и няма сняг, а само кал.
Дали си остаряла вече?
Грабливо време, гладна нощ.
Излез и направи човече,
сърце извай му за разкош.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
