Пред мен стой
пропастта дълбока.
Гледам я спокойно
и дъното не виждам.
Миг ми трябва
за да скоча
и мъките свои
аз да спра.
С крачка бавно
ръба стигам.
Скачам смело
назад не поглеждам:
там мене ме
нищо не чака.
Но надолу не падам.
Крила бели
на гърба мой
се разперват.
Мах-два и
нагоре се вдигам.
Свободата своя
с тях ще търся.
И място на света
аз ще си намеря.
© Павел All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
