Да
Да
И стихът ми е такъв.
Съсухрен, състарен
и беден, като мен.
Виновен - животът ми -
престижен и суров!
Какво ти обвинение,
напротив - преклонение.
(Нали сам си го избрах).
Много, той ми е отнел
но по моя воля.
Това данък бе,
за да живея.
(Както аз умея).
Обичам всички хора,
каквито и да са.
Стига да са човеци,
поне като нас.
Ако се наложи
с някого да споря,
правя го не къде да е,
а на бойното поле.
Както ви изглежда,
светът - това съм аз.
Но не единствено
за мен той е сътворен.
А от и за всички нас.
Една грешна стъпка
и познат финал,
за всеки, който
с огън е играл.
Надсмивам се над живота.
(С риск да ме намрази).
Мъчи той само тези,
които му се подчинят.
По правилата мои
виновни тука няма.
(За разлика от мен).
Кой ли не греши...
Но ако някой се реши,
с обич да ми прости,
Това си, само - ТИ!
(Анонимно).
Преди шестдесет и пет
девойче едно попитах -
как така, защо? А то,
с цитат ми отговори -
"Сърце, глава не пита,
то е птичка, дяволита."
Ех, момичета, момичета,
на тридесет и повече години,
колко много, много ви обичам!
(Като мои пораснали деца).
А относно другата страна -
човек с живота може да се раздели,
но с любовта, с любовта едва ли
(без точка)
Горното е измислица, всяка съпоставка е лишена от основание.
Цитатът е по Андре Мороа, (Мороа, както тогава, девойката изписа)
© Кан All rights reserved.
