Да хапнем, да попеем и простим...
И всеки в тежък час написан стих
е светлинка, от болка и надежда
и всяко чудо истинско изглежда,
обидите, отдавна ги простих.
Едно щурче среднощно да скрибуца,
и паяче – небе да изплете,
в очите ясно сини, на дете –
душата ми е пееща каруца.
По друмища незнайни вдига прах,
на кръстопът, разковниче намира
и с него живва тъжната ми лира,
звучи по-ясно и гласът ми плах.
И който има сетива – да чуе
и смелостта, докрай да разбере,
то моята любов не ще умре,
тогава не съм писала аз всуе.
А после? После следва звездопад,
Луната ще е с облаци прикрита
и вятърът ще сплита и разплита,
пердетата на този тъжен град.
А аз ще бъда мирис, полъх, дим,
ще бъда ярко пламъче в нощта,
и топъл хляб – изваден от пещта,
да хапнем, да попеем и простим...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
