Да изключиш... Музата
Уплаших се, Мъжки,
че няма... задръжки,
тя, даже ми даде ръка,
премигнах - насреща,
отвърнал съм - нещо,
едва ли било е Защо!
И може би - песните,
на славея - влезли са
и тупка отново сърце.
Но мигар просветнала,
в душата ми, клетница,
тъга пак си вие гнездо.
А после най-влюбена,
закрачва сред спомени,
но те и захлопват врати.
Да, схванах... Богинята,
аз, странно... избраният,
човечецът малък... Ин-Ян.
Но знай, че в споделяне,
със мен днес разделят се,
надежда и обич и страст.
И аз - за да намеря брод,
в реалния, по-друг живот,
натискам бутонът ѝ... “Off”.
© Ангел Колев All rights reserved.
