Да се научим на свобода
Държавното се пак сражава
с народното и при това
държавата все побеждава,
народът го боли глава.
Цените скачат като мрени,
с началници сме – лош късмет
и всички плачем за промени,
раздават ни световен ред.
Все още нов и непроучен
пълзи по всички ширини,
а бедност бързо се окучи,
юнак сме до юнак, стани,
стани, народе – лев балкански,
"от сън дълбок се събуди",
но как, когато спиш гигантски,
затрупан с тонове беди.
Отпред слугите се прегръщат
по руски, не сега сме щат
и от лъжи ни се повръща,
но сме страхливи, непознат
е Левски, Ботев ежедневно,
на празник – тачени безчет,
свободни сме, но до плачевност,
с модерен робски табиет.
Какво ни чака, кой ли знае,
навън май всичко се кове,
към свойта свобода нехаен,
кой искаш да те призове,
кой искаш да те приласкае,
народе – беден и заспал
и пак с геройство да те смае,
а за живота ти е жал.
Живот по скотските пътеки
и в скрито, срамно дередже,
така си оцелява всеки,
но докога, но докъде?
България е цяла в рани,
а миналото - древен лист,
какво от нея ще остане
с отпред – пореден егоист,
с народ в битийното затлачен,
пропит с кавга и алкохол,
щом се напие и заплаче,
че пак си вкарва автогол.
Не искам, даже си мечтая,
напук на всичко, ей така,
дори това да ни е края,
подавам ви с любов ръка –
на теб сред нищото забучен,
на теб с горчивки едри бол
и заедно да се научим
на свобода, не робски гьол.
© Милена Френкева All rights reserved.
