Да съхраниш надеждата
Откъсва се лист от дървото вековно,
отронва се сякаш поредна сълза.
Отпуска то тъжни, оголени клони
и сякаш протяга самотни ръце.
И спомен изпълва сърцето сломено,
откъсва въздишка пак стария ствол,
за дните щастливи, за птиците волни,
за страстите силни до вчера били.
Но вятър увива се във вейките голи,
проплакват горчиво съборени клони,
безкраен и тъжен изсипва се дъжд,
попарващ надеждите, идва студът.
И всичко се слива в безкрайна мъгла,
донасяща странна, дълбока тъга.
Попива тя бързо с пипалата си бели,
следите от дните в слънце трептели.
Но скътва, дълбоко в душата дървото,
надеждата крехка, съхранена с любов,
То знае след дните на зима сурова,
пак ще напъпи и ще дава живот.
© Сеси All rights reserved.
