Защо косите побеляват,

защо хората остаряват?

Защо тъжат и в мъки страдат,

защо от мъките си умират?

Защо дните са толкова различни,

днес изживяно остава вече в миналото,

във времето назад.

Защо животът е толкова странен,

защо хората са толкова колебливи

и защо винаги остават между рая и между този ад?

Защо понякога си мислим,

че дойдохме само, за да страдаме?

Нима някой трябва да бъде виновен -

било то съдбата, било живота,

за нашето нещастие и за нашето отчаяние?

Защо мъничко не се променим

или просто нямаме смелост за това?

Защо мислим, че покрай нас всички са зли

и  никога не се стремим към доброта?

Питаме се понякога - така ли ше живеем,

така ли ще продължи този живот?

В мъки оковани, душите ще страдат,

душите ще бъдат в зов.

Нима ще си отидем толкова нещастни

и ще извървим пътя на живота, облени в сълзи?

Нима никога няма да достигнем до щастието

и няма да видим тези прекрасни дни?

Знам, искаш да се бориш,

за да си жив, за да си щастлив.

Казваш, че за радостта на всичко си готов,

но пак оставаш предаден и преборен от живота жесток.

И далеч пак оставаш

от таз радост и от изгрева нов.

Милан Милев

3.11.08