Далечен път ме чака...
И ето го – напред се вие прав и
светлее – сто пътеки лунни – пътят.
И на приятел пролетта се прави,
и далнини пред погледа се мътят,
до мен подтичва вятър нощен бос и,
крилете си забравил е изглежда,
поне ме следва тихо, без въпроси,
през зъл трънак и кукувича прежда.
В нозете ми поляга звездна нощ и
с брокатени вълшебства пак ме мами.
И май за обич ми говори още,
и месецът се смее на ума ми.
И уж постила си косите мрак, а
повярвам ли – коприва ми е ложе...
Но ще вървя... Далечен път ме чака...
Накрая – ти... Възможно невъзможен...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
