Далечна любов
Едва сега разбрах какво е да обичаш,
да виждаш красота в най-простите неща,
когато другиму в любов се вричаш,
за тебе става истински света!
Когато просълзена ме посрещаш,
забравям всичко – болка и тъга!
Когато пак ми казваш колко ме обичаш,
разцъфва пролет и ухае на цветя!
При мене тихо идваш всяка вечер,
макар във моя мъжки сън, уви,
прогонваш със усмивка мрака черен,
ала защо в очите ми сълза блести…
И чувам аз отново твойте думи:
“обичам те, кога ли ще те видя пак!?”
А километри много има помежду ни,
като пред тръгващ полунощен влак.
Далеч си ти, а искам да те нацелувам,
защото ти усещаш моята душа.
За твоите целувки ден и нощ бленувам –
за мен си нежна, истинска жена!
Заспивам вечер с мисълта за тебе –
ти пак си с мен, усещам те дори,
целувам те и милвам като бебе,
душата ми се радва, радостно трепти…
Но идва утро, свършва се нощта,
светът забързва ритъма си бавен,
вървя и аз – потънал в самота
да търся теб – за близост и за нежност гладен.
А хората си пожелават “лек, успешен ден”
и тръгват бодро весели, щастливи,
но кой ли ще го пожелае и на мен,
защо орисниците ми са толкова свидливи.
Как ли съм живял без теб преди!?
Каква представа имал съм за рая!?
Нима съм виждал тези красоти,
с които ти сърцето ми омая!
Не мога вече да живея аз без теб –
не мога, чуваш ли, не мога.
Ще вия към луната като луд поет
и ще протегна тръпнещи ръце към Бога.
О, Господи, прости ми, аз съм грешен,
обичам лудо тази прелестна жена!
Защо си дал в живота ми нелесен
тъй много жажда за любов и топлина!?
© Милан Младенов All rights reserved.
