Деца човешки – слънчогледи
Животът ни е просто семе
и после – два на два и кал,
каквото трябва, ще си вземе
природата, без капка жал.
Остават спомените бледи
и някой ближен, да скърби,
деца човешки – слънчогледи,
с еднакви, преходни съдби.
Жалейката ще се прокъса,
от слънце, дъжд и ветрове.
Години дълги, памет къса,
понякога ще позове
снахата внука ти по име
синът ти, свил сърце в юмрук,
ще трепне – жив си и те има,
макар и в спомени си тук.
На прага стар на свойта къща,
която вдигна като млад,
понякога ще се завръщаш,
ей там, под дюлята на хлад.
Жена си, за да се засмее,
ще гъделичкаш по врата,
а тръгнеш ли, ще опустее,
сиротна, пътната врата.
Ще обещаеш: Ще те чакам!
Ще литне плах подплашен сън...
Ще цъфнат люляците в мрака,
ще плаче тихо дъжд навън.
Ще се пробуди примирена,
ще се усмихне без вина,
ще чака дата, отредена
да бъде твоя пак жена.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
