Декември е...
Небето се усмихва със лъчи,
декември ли е – хич не си личи?!
И вечер опустелите комини
пропускат пушека през тях да мине.
Декември е, ала защо е топло –
отвън е топло, вътре е сиротно…
Блещукащите образи на хора
се носят – натежали от умора.
Декември е … и времето е болно,
държи се непонятно, непристойно,
дори и мигащите светлини
са някак бледи, толкова сами.
А нейде оскотели върхове,
оглозгани, като от зверове
се молят да заспят в юргана бял,
но кой изпитва вече капка жал?!
Декември е … и слънцето пече,
космическа енергия тече.
Ще има съ́лзи, мъст, но и любов,
отправени с неистов земен зов!
© Данаил Таков All rights reserved.
