ДЕН
ДЕН
Денят се стрелва като птица.
И в полета му ти увлечен,
отпускаш свитите пестници
в стремежа си да си човечен.
Денят уверено те води
из необятните полета
от чувства, сред които бродиш
с отправен поглед в битието.
Това отдавна се повтаря:
летеж, преспиване в гнездото.
От полети си все замаян,
но спреш ли – пак ще си самотен…
Денят без свян ще ти покаже
подробностите, за които
не си и подозирал даже,
че имат място под звездите.
Но подразбрал, че няма смисъл
да стискаш пръстите до болка,
отпуснеш ли ги – виждаш слисан,
пак кървави следи от нокти.
А вечерта, денят когато
потъва в своя сън тревожен,
повтаряш си:”Плачи щом трябва -
или усмихвай се щом можеш.
© Любен Стефанов All rights reserved.
