Денят догаря, стапя се нечуто...
Денят догаря, стапя се нечуто,
отмират бавно светлите лъчи.
Поляга на нощта луната в скута,
ветрецът притаен сега мълчи.
Обагрят златни нишки тишината,
а славеят не може да заспи.
Щом пролетта с магията позната
докосва неразлистени липи.
И тихичко магия пропълзява
по вените на стари дървеса.
Долавят дъхав цвят пчели в дъбрави
и клоните им голи, че не са.
И кръговратът земен има смисъл,
щом всичко се пробужда и кълни,
един поет небето е изписал -
нощта да скрие болки и вини.
Сега поляга в хладното си ложе,
спокоен е, от думите смирен.
Главата на възглаве ще положи,
бял облак от настъпващия ден.
,
© Надежда Ангелова All rights reserved.
