Голяма Богородица е, а навън вали.

Звъни църковната камбана.

Лятото преваля, живота наш и той, нали?

Под летния дъждец вървим със тебе  двама.

Ухаят силно влажните треви,

на младост, сладост, сбъднала се пролет.

Вървим си през града и все вали, вали,

че иска ни се да сме като птици в полет.

Да полетим над долини и рътлини,

далеч от хорските ламтежи, страхове.

Със вятъра да спорим и мълчим,

и да се реем в синьото небе.

Ще си летим из чистия Всемир,

за дълго, чак докле се свечери.

На пухест облак ще приседнем най-подир,

и ще броим искрящите звезди.

Към призори във утрешната здрач,

ще кацнем тихо в нашия  си град.

Дъждът ще е отминал някъде към изтока, обаче,

в сърцата  си ще носим целия  бял свят.