Детелините във парка се усмихват
Детелините във парка се усмихват.
Зелените им, мънички листа,
заслушани във вятъра, притихват.
И всичко е готово за тъга.
Химикалката ми трепва като струна
и пръска в синьо бялото пано.
Но в душата ми не идва нито дума
и от гърдите ми отеква тежък стон.
Не, не мога да съм тук сега насила.
Желае отдих моето сърце.
И съдбата ми със туй ме е дарила,
когато музата от мене се е скрила -
да счупвам химикалката на две.
А детелините във парка се усмихват.
Идвах тук, когато бях дете.
Но сега е друго. И не ми се пишат стихове.
Обичам себе си.
Но не и теб.
Зелените им, мънички листа,
заслушани във вятъра, притихват.
И всичко е готово за тъга.
Химикалката ми трепва като струна
и пръска в синьо бялото пано.
Но в душата ми не идва нито дума
и от гърдите ми отеква тежък стон.
Не, не мога да съм тук сега насила.
Желае отдих моето сърце.
И съдбата ми със туй ме е дарила,
когато музата от мене се е скрила -
да счупвам химикалката на две.
А детелините във парка се усмихват.
Идвах тук, когато бях дете.
Но сега е друго. И не ми се пишат стихове.
Обичам себе си.
Но не и теб.
© Валери Шуманов All rights reserved.
