Детето копеле на този град
И тази вечер горко заридал
дъждът разкъсва облачната риза,
объркано и безутешно влиза,
той в първия попаднал му локал.
По шлифер на самотник засиял,
душата си за близост той хариза,
една душа, една съдбовна миза
ва банк. Дори да бъде пак печал,
което утре пак ще му остане
и ще потръпва в утринния хлад,
с ръцете в джоба. И душата в рани.
Самотникът во веки неразбран е,
детето копеле на този град.
Дъждът към него като прикован е.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
