Развиделява се, настъпва ден.

Отварям черепната си кутия.

Погалвам мозъка, той промърморва уморен:

„На работа ще да се ходи - не на мене тия…“

-Ти лъжеш се приятелю - му казвам. Аз знам.

Днес е почивен ден - за почест и за слава.

Ти разум си почти  на гений, но си малко сам.

Не искаш ли да си побъбрим - открито и направо?

Гнездят ли в теб мечти? Гнездо ли си или пък друг придатък?

-Гнездят…  Нали мечтите са крилати.

Летят си във високото, почти не спят

и хранят се от мислите на твоя разум клет

и тези - излъчвани от другите примати.

Те трудно изпълними са, и си знаеш ти:

Най-много сълзи са пролети, покрай сбъднати мечти.

И още  ти помни навек:

Сбъдни мечта - бъди Човек!

Усещам - разума е саркастичен-

да те събудят  сутрин рано - преди слънце да превари…

Добавям тихо и тактично:

-И  си  дом за множество кошмари?

-Защото домът е крепост - сигурност, спокойствие, уют.

Новините всяка вечер.

Някой вътре често жертва е, а друг е шут.

И чат-пат, се пробуждаш от кошмар - отнякъде довлечен.

Той диша тежко, да го помниш дълго.  И мълчи.

Страхът с мълчание вършее.

Кошмар ли е - не сбъдва се, от него не боли,

повярваш му - започваш да линееш…

Кошмар  прогонва се със смях,

с ведра дума и отново със усмивка.

Лечението да е честичко, без страх,

по възможност с кратичка почивка…

Ах - този разум - с него съм блажен!

Заключвам с троен катинар и черепната си кутия.

Нека разума ми още си поспи- напред е цял почивен ден.

А аз - с  рояк несбъднати мечти  и с някой стар кошмар,

по-късно ще поседна и бутилка вино ще изпием!