Те очите ти така са научени,

гледат, а нищо не виждат

и сърцето така е научено,

бие, ще разкъса гърдите ти,

блъска даже, но не усеща.

И времето някак научи те

да съществуваш, не да живееш.

Спомените чета по лицето ти,

влезли в образ на бръчки дълбоки,

юмрук да надигнеш, ще можеш ли

над масичка няколко оки.

А прашасало до болка е времето,

душата ти плътно завива,

пази то от премръзване

и последния корен коприва.

Спомени стари развъждаш ги

под парник не по голям от кутия!

Дай им въздух, попари ги

тази задушна килия.

Ами иконката дето те гледаше

там над одъра в дни като тия

и свещицата дето ти грееше

надеждите-пожълтяла хартия.

И всичко вече е спомени,

дюшемето само остана,

наядоха го  дървениците,

Но все пак то  ти остана.