20.08.2020 г., 0:28

Диалог на една "Луда"

1.1K 0 0

Те очите ти така са научени,

гледат, а нищо не виждат

и сърцето така е научено,

бие, ще разкъса гърдите ти,

блъска даже, но не усеща.

И времето някак научи те

да съществуваш, не да живееш.

Спомените чета по лицето ти,

влезли в образ на бръчки дълбоки,

юмрук да надигнеш, ще можеш ли

над масичка няколко оки.

А прашасало до болка е времето,

душата ти плътно завива,

пази то от премръзване

и последния корен коприва.

Спомени стари развъждаш ги

под парник не по голям от кутия!

Дай им въздух, попари ги

тази задушна килия.

Ами иконката дето те гледаше

там над одъра в дни като тия

и свещицата дето ти грееше

надеждите-пожълтяла хартия.

И всичко вече е спомени,

дюшемето само остана,

наядоха го  дървениците,

Но все пак то  ти остана.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Павлина Стоянова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Ребро над сърцето

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Ковачът на лунния сърп

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Маргаритено

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Нека нямаш студени недели!

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Празната

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...