ДиаЛогично
Слушай, сестро, жени сме. Присъда е
след съдбата си женска да крачим.
А мъжът - той е вечният съдник
и причината скришом да плачем.
Знае как да прикрива зад шепот
мъжки страсти - почти необятни,
да събира сълзите ти в шепи...
и след миг да ги хвърли на вятъра.
Може в теб да се свре - като вопъл,
по-хроничен от стар зъбобол,
любовта ти да глозга до кокал.
След това да я стъпче на сол.
***
Слушай, сестро, жена съм. Присъщо е
да посрещам съдбата по мъжки.
Любовта ми - без ресто за връщане,
а ръцете - до край да прегръщат.
Аз не винаги светя светулково
и не винаги галя по бузите.
Заболи ли ме - бясно се втурвам
и руша всички бивши илюзии.
После може да яхам метлата
и да паля среднощни прокоби -
да ми светят, докато пропадам
от небето си стръмно... нагоре.
© Христина Мачикян All rights reserved.
