Дишай с пръсти в мен
Вървя по плажа,
а не стъпвам...
И мраморно е нищото сред мен.
И бисерните стъпки все отекват,
предричащи съдбовния еклипс.
Морето не вилнее,
пропукано през погледа на своя черен свод,
синеят огледалните му мисли,
родени от прозрачен менует.
А стряхата плавателна навред сивее,
поръсена със капки ситен, пурпурен лазур...
Ненужно сякаш стъпвам със очи по нея,
защото тихо е
и зная... ти не дишаш с пръсти в мен...
Стъклото във небето е едничкото платно за тебе,
където със дъха си можеш да рисуваш
и облаци, и дъжд, и свят,
където можеш да подишаш с устни меки
и с обич да топиш леда, и с плам.
Накрая само не забравяй -
свещта да угасиш със тези пръсти пак,
и лампата да угасиш - мижаща ти не я оставяй,
мракът е хубав - щом отпива твойте думи,
и приказен е - щом не е самотен бряг.
© Симона Гълъбова All rights reserved.
