До Баща ми
До Баща ми
Татко беше пораснал до горния ръб на тревите,
а пък аз се смалявам – в стремежа да стигна до корена.
Есента ли отъпка браздите със златни копита?
А на мен ми се искаше само това – да говорим.
Аз пребродих без него света, в който той не поскита.
И какво е оттук да си тръгнеш на двайсет години –
там, където студени са нощем дори и звездите
и не шушнат брезите напролет, южнякът щом мине?
Той така е копнял да ми върже кордела в косите,
да се гоним в градинката с белите мраморни плочки.
Но смъртта безкомпромисно точно отмерват стрелките
и не дават дори и секунда – в аванс и отсрочка.
И сега побелявам от тежкия дял – да ме има,
да опитам от всичко, да позная вкуса на живота.
Благодарна съм нему, че дал ми дишшък и име.
А когато отида при него – ще допишем писмото.
Да си спомним за близките, които вече не са между нас. Бог да им стелне най-меките си треви.
© Валентина Йотова All rights reserved.
