До дядо Коледа - закъсняло...
Отдавна нямаше ги панделките,
опашките безропотно понесоха
пластове боя, наказана
да крие как годините нанесоха
стрес, чакане, сълзи,
обиди, мъки и раздели,
отрязани, по-малко да боли,
тежестта от безоки изневери.
Нямаше го детското лице,
сега поглеждаше се с неохота.
Красотата във въздишки кръстеше ръце
и събираше багажа си на безработна.
Какво остана - кой да чака?
Какво отиде си - кого да иска?
Не се заключваше, но плака,
че вече пенсионира се и риска.
На бюрото намери лист намачкан,
сълзите си отпрати, за да е четливо.
Преливаше животът й от неудачи,
как заслуги трупат се да е щастлива?
Писа кратко, но с трепет.
Светлина погали нежното й рамо.
"Дядо Коледа, голяма аз съм вече,
подаръци не ща, споделена обич само".
© Ниела Вон All rights reserved.
