До дъно
В самотата жадувам дъха ти,
уморено очите се взират
и преглъщам отново страха ти,
а сълзите напират... не спират.
Пак ми липсваш и пак те очаквам –
недолюбено твое момиче,
не, не плача, не се и оплаквам,
от гнездото съм паднало птиче.
Пресегни се, вземи ме в ръцете,
изкачи ме високо, спаси ме,
положи във гнездото сърцето си,
със любов и уют нахрани ме.
И е синьо, и светло в очите,
и е жадно, а ти си водата,
пак се сгушвам на топло в мечтите,
да допия до дъно съдбата.
© Неземна All rights reserved.
...
