До изгаряне
ДО ИЗГАРЯНЕ
Не познавам Господ.
Нито Дявола.
(Но жена му ми предрече самота.)
Вярвах само в майка си -
тя беше със крило на ангел.
Едно крило.
Че другото пречупил беше оня,
който в нощите все скиташе,
пришпорил всичките си дяволи,
накривил калпака си над челото,
пушката на рамо метнал.
Рамото, което липсваше,
за да заспи на него ангелът.
Тогава плачеше.
Пееха сълзите му от мъка
и прощаваше - на всички всичко.
Подаваше си бузите,
а ние ги кълвяхме -
свойски, по домашному.
Грабливи птици,
слепи за горчивата отрова,
която във сърцето си наливаше.
Със песен.
До оня ден, във който
горчивото го пръсна.
И угасна.
А можеше да свети още...
Можеше...
Разбрах тогава -
човешкото сърце е малко
за безкрайна прошка.
.................................
После пък повярвах в него.
Децата му родих.
Той със дим и вино нощем
страховете си приспиваше.
С хляба на децата ни ги гушеше.
А те растяха.
Дрòбовете му кълвяха.
Докато се свършиха.
Зарових го.
От този ден повярвах...
в себе си.
Наложи се.
И станах силна.
Безкрайно бузите не си подавам.
Във виното не търся нищо.
А страховете си
ги гледам във очите.
И проглеждам в истина.
А тя е гола до безсрамност.
Като блудница.
И гореща като огън.
До изгаряне.
© Даша All rights reserved.
