До живот… условно
До живот… условно
Простете… хора,
пиша от затвора.
Тъй дълго време истини крадях.
Взривих трезора -
празнота, умора.
Осъден бях, защото… не разбрах.
Живот екстремен -
раждах свойто време,
като родител плаках… и се смях!
Каторжно в мене
волен дух днес стене.
Очи ме питат - Грешно ли живях?
Дрънчат окови,
сто въпроса нови,
с вината си бичуван съм на голо.
Райе с отрови
мислите ми рови,
в следи кървящи въглени заболо.
Изгарям в клада…
грешна, още млада
магьосница - душата обладана.
Салютно пада -
сред звездите страда,
искряща огън - свети неразбрана.
Слова извират,
в устните ми спират -
дамгосани от болка и страдание.
Език секира
жертви си избира -
свирепо ги посича със мълчание!
* * *
За хляб и зрелища арена
въздигаме опустошена…
на гладиатори сърцата не олекват!
А във душата умъртвена,
условно днес освободена,
нелепо истински поантите отекват.
© Борис Борисов All rights reserved.
