До Ницше
Изчезналите безвъзвратно свети думи
заместени са
от ръмженето на зимата.
В безмълвни жертви
на прищявките на времето
превърнати са множеството
вкочанени пеперуди.
Нощта е смуглата девица на забвението,
замесена във авантюра с утрешния ден.
А вродените съмнения на човечеството
витаят вече из предверията
на неизбежните промени.
Всяка нова серия добри поличби
навярно е парченце от един трагичен пъзел –
във който всеки е осъден да се скита.
Насаме със своите мисли.
Странно е – и отрезвяващо
да видиш себе си на път.
Отвъд пределите на несъзнаваното,
просто така, обърнал гръб
на всички земни страсти.
Тъй низки и изпепеляващи...
© Константин Дренски All rights reserved.
