До писък
За него ли пееш, кажи ми, щурче,
в разгара на моята есен?
Защо ли така този глас ме влече,
попивайки толкова лесно?
Но пътят към него – измамно е къс,
в задънена улица бяга.
Рисува нощта с цвят мастиленогъст
предчувствия са̀мо за тягост.
Смущаваш, щурче, тишината покой,
за малко и тя ще заплаче.
Виж, облаци тичат в небето безброй,
тъгата им меси погача.
Открито е в мене. Усеща дъжда,
че покрив не ми е останал,
но зная, че само щом кажа му "да",
ще ливне от мене поканен.
Ех, ти ли, щурче, ме подмамваш със звук,
за мене защо не помислиш?
Рушиш тишината, не тръгваш оттук,
до край, до тъга и до писък.
© Ани Монева All rights reserved.
