До седлото на Пегаса недорасъл...
Провесил крака от бордюра на своята есен -
махмурлия, брадясал, облещен, несресан,
с клюна на чайките драскам стихове - като поетесата -
дето в парка
пуши пурета,
пие пепси и
пише поезия.
Вдъхновено въздишайки,
впила взор във вселената,
смуче образи и метафори от своите корени.
Аз - плюя храчки като гаменче - все по-далече
и трия мръсни ръце в работните панталони…
Графоман ли съм - питам се - или мисля във стихове?
Та аз разбирам повече от алкохол, жени, раци и риби,
и от бетон разбирам, но бетонът излива се
бавно и тежко, за да втвърди душите ни…
Той – бетонът душевен е друга история,
а и поетесата - виждам вече си е заминала…
Идвайте, чайки и гларуси! Кръжете в моя ден!
Моля ви!
За да живея и драскам, докато още ви има!...
© Красимир Чернев All rights reserved.
