Събра се влага.
Натежа,
а пътят беше стар
и сух, и стръмен.
Вървеше му се
с някого, на шир и длъж.
Проклета жажда.
Пари като спомен.
Високото
на плитката му гръд
въздишаше
по пъплещата младост.
Обикнал бе.
Веднъж.
И бе изстрадвал
многократно тази радост.
Въздигал бе върхът
и сривал
стъпките по неговата плът.
Оглозгвал бе до корен
представите им
за живот и полет.
Оставяше го сам.
До следващата пролет.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
