До тогава
Аз съм онази натрапчива мисъл във тъмното –
острият спомен, заседнал в душата ти пуста.
Аз съм онази любов – невъзможна, прокълната...
Тази, която сърцето ти все не напуска.
Ти ме повика, когато в полусън усети
моите устни по теб, тъй самотен и тъжен.
Ти се обърна назад за да видиш, че свети
чувството, дето научи ни живи да бъдем...
Аз съм онази удавница в морското синьо...
Пролетно-бялото също във мене е скрито...
Есенно-жълтото, зимното-тъжно... и виното...
Виното, дето остана докрай неизпито.
Помниш ли? Всъщност, въпросът ми днес е излишен...
Зная, че моето име по теб дращи още...
В някой наш следващ живот този стих ще допишем...
А до тогава – сънувай ме в дългите нощи...
© Павлина Соколова All rights reserved.
