Добре че халосните не убиват... всичко
на Него...
Търсим се. Намерени - бягаме.
Белозначно невидими пресрещат се прошките.
Размиват в разстояния близко-далечни.
Безпътни сме. С очи - изходни рани. От упор.
Куршумите думи са. "Обичам те" бе първият.
Добре, че халосните не убиват... всичко.
Само разкъсват, отвътре, по малко
това, което ще бъдем след себе си.
Обещах и изгарям до лудост душата си,
в която белезите болеят в отдаване.
Камшична бе последната любов
и аз все още зараствам.
Но всъщност ти го знаеш. Помниш...
Не прося никога разбиране.
И плащам още преди да отпия.
(дори изневярата, твоята,
по очите ми още солено препива)
Повярва, че твоя съм била
едва когато изгуби ме (след всички други).
Беше им, но дали те обичаха
... късно е
Жалко е.
Уморих се да бъда жестока и истинска,
да бъда Компромисът!
Късни знаци. Късно време. Късна обич.
Случване късно за връщане...
Измамно, както лятото във есен,
както всичко лично с клеймо - посветено.
Красива, ала недолюбена
изгрява месечината с годините.
Студът в прегръдките напуква
силната близначност във зениците.
Усещам те сутрин
как обличаш страховете ми
и разпиляваш се...
Всичко тленно е. Всичко е преходно.
Губя те (и дори го разбирам)
и избирам така да е
пред признанието пак да ти бъда
- бях -
просто вече не искам.
Не мога. Не мразя. Не мисля. Не чувствам.
Вечерта линее глуха и ъглово празна.
(прости, но днес като убиец ще си тръгна)
Прогледнах те във зимите, които подари ми.
Любов строшена в крясъка на сляпа вяра.
И свикнах с топлината на чуждите мъже.
И любих се дори със самотата.
Така "обичаме се" - с мисълта за други.
Така се търсим и намираме,
когато времето измамно скрие болката
във чаши две и виното разлее се по устните
- дори тогава, питам се -
какъв е бил вкусът на истинското ни обичане?!
Доверие?!!!
Не бих могла да те обидя
със повече от собственото ти отричане.
А бях влюбена в ръцете на убиец
- добре, че халосните не убиват... всичко.
© Киара All rights reserved.
