Докато докосвах с пръсти ръката му
В мрака на стаята
лицето му изглеждаше друго,
далечно.
Макар да докосвах с пръсти ръката му,
бях на светлинни години от него
в сиво, студено и мрачно петно.
Макар да докосвах с пръсти ръката му,
нямах усет
за друго,
освен кухата рана в червата си,
рязка и яростна
като при първа любов.
Не чувах и думите, които кънтяха
в малката стая - четири на шест.
Не исках да плача.
И за малко успях.
Усещах как се разпада сърцето ми
в ритъм и пулс на живата „аз“.
Само ръката ми още бе цяла,
топла,
живееше,
макар и защото
докосвах с пръсти ръката му.
© Ана-Кристин All rights reserved.
