Докога?
Защо държиш ме толкова жаден
за дружеска, мила думичка от теб една,
когато добрата съдба ни е събрала,
а ние само се споглеждаме едва?
Обичам те много, направо си летя,
а ти ме вихриш долу, без думичка една!
Понякога усещам мълчаливите ти упреци,
когато вътре в теб опитвам да се добера
и се губя някъде в притихналите улици
с подрязани до дъно, прекършени крила.
Така ли ще ме държиш и докога, мила моя,
без жива капчица приятелска любов,
жаден, трептящ от омаята ти и зноя,
на сухо да преглъщам отчаяния си зов?
Дано не ти се случва да си толкоз жадна,
без думи да те лишат от елементарната си обич,
да не чувстваш тази болка неистова, страшна,
когато мълчаливо ти отнемат и шанса да се молиш!
P.S. Много мъже ли познаваш, плачещи за тебе нощем?
© Валентин Василев All rights reserved.
