Сърцето побесняло тропа – старият работник в гърдите ми тунел копае.
Тунел. Но за къде ли? - самият той не знае.

Скреж плете със бледа прежда фигурки по мътното стъкло.
Китарата лежи като мъртвец на моето легло.

В ъгъла, където бере прах пердето, капанът чака своя мокър плъх, 
за стръв съм сложил своя глад, но кой ще го докопа пръв?

С поглед търся в стаята дъха си - вътре е така студено...
от празна чаша отпивам ракия – и от липсата изглежда трябва да се глътне.
. . .
А сърцето побесняло тропа на портата на смъртта.
С вечерта животецът завършва и мойта къща среща празна утринта.