Дом, далеч от празната ми къща
По-жив от от живите до днес, и аз съм смъртен.
Изтече детството по медените жици,
а този калпав свят, за седем дни скалъпен,
все още вярва в чудеса и на девици.
Изплита сръчно пъстра черга от заблуди
и я постила на профаните в краката.
От своя свят светът отдавна ме прокуди,
но аз не търся мъст коварна и отплата.
С две книги във торбата си съдрана скитам,
че темата за двете ризи е банална
и даже я намирам много по-изтрита,
от смачканата риза в моята пералня,
Дори компас не се налага да използвам,
обувките ми вярната посокa знаят.
Дълбаят стъпките ми тихи коловози,
на онзи неизбежен земен път към края.
След мен небето ще сълзи по икиндия
и все така с криле ще махат пеперуди.
Гарноев ще намигне след една ракия,
а Мая ще отлее глътка от мавруда.
Но аз преди от този свят да се пръждосам
(какво, че мама от небето ще се мръщи)
на всички ви ще кажа, от любов жигосан,
че имам дом, далеч от празната ми къща!
© Димитър Никифоров All rights reserved.
