Донякъде... някой
Тръгни си от мен,
когато е няма
сивата болка
в моите иначе
мастилено черни очи.
Когато водата сгъсти се
и остра остане само вратата
от-към
онези ужасно дълго-къси дни.
И от котви, в криле се превърнат
онези мои-твои ръце.
От-прегръщай,
от-целувай,
от-обичай ме бавно
до лично, до утре,
за много
и без.
Капковидно удави ме, до жажда,
за всяко едно неродено небе.
Заключи лицето ми,
в онази реклама,
която я пускат, само
когато отвътре вали.
Тръгни си от мен,
когато най-силно ме няма-има,
размий се след моите следи
донякъде, до късно,
до малко... до зимното-лятно "дали".
© Киара All rights reserved.
