Дори да няма врата
Бабо, идвам си. Отвори ми вратата.
По широкия път на тревите си идвам при теб.
Подранило е тази година планинското лято
и бъзакът е свил своя цвят като пряспа от мед.
Приготви ми земя. Знам, че твоята вече я няма
и е станала синя прашинка от синьо небе.
Но на нашата всяка сълза е оптична измама
и през сълзи навярно се вижда далеч по-добре.
Аз се местя. Заменям си всички централни адреси
за квартирите в някой блажено затънтен квартал.
Каня банда загубени каузи на тайна трапеза
и ги черпя направо с дъжда, първоточен и бял.
Благодарна съм. Знаеш ли, няма понятна причина –
може би е защото говоря понякога с Бог.
Ти разбираш, защото живееш във къща с градина
върху светлия облак, заспал в небосвода висок.
А светът си е същият – само че още по-ничий
и съседките още по-често ми искат цветя.
Правя хляба ти. Нищо, че вече вкусът е различен
и съвсем не мирише на нива и лятна звезда.
Нося новите дрехи. Но въздухът лепне бедняшки.
Няма кой да изкърпи ръкава, от вятър разшит.
Вечността е отдавна неделно забавена крачка
и със времето – днешното – вече сме станали квит.
По земя сме наравно. Но после сека през звездите
като пух, като звън, като обич, към други места.
Бабо, идвам си. Пътят е син над върха на тревите.
Отвори ми. Дори и да няма такава врата.
© Петя Цонева All rights reserved.
